2-минутно правило за тютюна

2-минутно правило за тютюна

Blog Article

Безцеремонният начин, по който й заговори, я разгневи. Баща му имаше същия навик — да се обръща към ученичките с обидна пренебрежителност, говорейки им на „ти“.

— Аз съм Борис Морев, син на Редингота — представи се той, като че беше решил да се забавлява с баща си. — Познаваш ли Редингота?

Той стигна до голямото кафене на площада, влезе в него и огледа масите, търсейки генерал Марков. Генералът, с моравочервено апоплектично лице, бръсната глава и светъл спортен костюм, играеше табла с директора на „Родопски тютюн“, но така стръвно, че Борис не посмя да го обезпокои и да попита за назначението си. Публиката беше същата както на улицата, но по-ленива и напълно безразлична към любовните въпроси, киното и разходките по тъмно, които вълнуваха младежта.

От два месеца Борис скиташе без работа, но сега се надяваше да постъпи в „Никотиана“, най-солидната и най-богатата тютюнева фирма.

Борис съзна, че беше нетактично да се приближи до него сега. Той плати кафето и излезе на улицата.

В една малка паянтова къща на този квартал живееше семейството на Редингота. Към следващата част или към съдържанието

— Умно, но за пакост!… — произнесе Чакъра, като изпусна бавно дима на цигарата си. — И останалите му братя не са цвете за мирисане… Най-големият беше комунист, лежа в затвора и после избяга някъде. А средният и досега скита без работа.

(…) Способен и убедителен купувач от селата.“.  В записките му се откриват и прототипите на Курт Венкел – в образа на Фрайхер фон Гайер, граф Лерхенфелд – на граф Лихтенфелд, Лудвиг Даубер – на Прайбиш, Таквор Такворян – на Торосян, Жак Асенов – на Коен.

— Да, варварски, ужасно беден!… — високо и натъртено произнесе той. — Впрочем това е известно на целия град.

Тютюн“ е първата творба, направила пробойна в изглеждащите несъкрушими канони на соцреализма, проправила пътя за едно по-разкрепостено развитие на българската култура.“

ВсичкиБългарските занаятиЛегенди и преданияНародни песниПразници и обичаиТрадиционна кухня

Те се смееха весело и се закачаха помежду си. От време на време прекаляваха и биваха нахоквани от по-старите. Памида те изтърсваха небрежно в каци и кошове, а кехлибареножълтия болгар и мискета, покрит със синкав прах, нареждаха грижливо в плитки сандъчета, за да го поставят после в трици, които щяха да го запазят до късна есен. Когато се събираха около каците или сядаха да закусят, те започваха да се замерват със зърна, виковете им ставаха някак лудешки, а закачките — горестни и настойчиви, защото знаеха, че това опиянение от слънце, любов и сладък плод щеше да трае само няколко дни.

Само плашилата, с изтърбушени сламени туловища и фантастични шапки, висяха самотно на коловете си и тъжно поклащаха от ветреца дрипите си. От многоцветната и умираща растителност, от имортелите и жълтурчетата край пътя рътлина се излъчваше някакво примирение, което тишината и мекото слънце насищаха със сладостна печал.

Тя бе напета и хубава, с матова кожа и тъмни очи. Чакъра я хареса преди осемнайсет години, въпреки бедността й, през време на големите стачки след войната, когато полицията нахлуваше в тютюневите складове да усмирява работниците.